Andrey Sougarev artiste peintre | Introduction

Après la disparition de mon frère le peintre Andrey Sougarev (dit André Sougar) le premier août 2016, je me suis décidée à présenter une partie de son œuvre aux proches qui le connaissent et à tous ceux que la peinture et l'art mural intéressent.

Il admirait le personnage et les livres de Jean d'Ormesson et notait souvent quelques lignes, telles la phrase que j'ai placée au début de mon propos.

Andrey Sougarev est né le 10 avril 1947 à Sofia (Bulgarie) dans une famille d’intellectuels, très francophone. Notre père, le professeur Delcho Sougarev, était architecte-urbaniste, profondément humaniste, personnalité érudite avec des talents non seulement dans son domaine professionnel, mais aussi tournés vers la littérature, l'histoire, les beaux arts, les arts de la scène. De son séjour durant 15 années à Paris (entre 1923 et 1938), il nous a transmis une éducation avec un esprit d’exigence et de liberté, en rupture avec celle du régime communiste. Andrey a gardé de nos parents, de notre mère comme de notre père, l’intérêt pour l'histoire et les arts, la délicatesse et le raffinement envers les personnes qui l'entouraient.

L’époque de sa naissance coïncida avec les moments les plus noirs que notre famille a dû vivre, menacée en permanence par le régime communiste, entourée de la misère intellectuelle et morale des nouveaux « maîtres » du pays, notamment obligée de quitter l'appartement familial durant plusieurs années. Nos parents ont fait preuve d'un courage exceptionnel pour nous préserver de la vie environnante. Mais Andrey a vécu ces jeunes années dans une atmosphère d’angoisse, ce qui peut expliquer la maladie survenue plus tard. De nos jeunes années, je garde le souvenir d'Andrey comme d'un enfant assez singulier, très indépendant et rebelle. A l’école primaire, sa maîtresse était fort mécontente car, durant les heures de mathématiques, il dessinait les oiseaux qu'il voyait par la fenêtre. En fait, il dessinait toujours et en toutes circonstances.

A l'âge de 14 ans, il a pu envoyer un dessin à un concours de jeunes artistes qui se tenait à NEW DELHI où il reçut un prix. L’année suivante, un deuxième dessin envoyé à COLOMBO reçut un nouveau prix décerné par L'UNESCO. A cette époque, ce fut un événement dans un pays complètement fermé au monde extérieur.

En 1961, Andrey intègre tout naturellement le Lycée des Beaux-arts de Sofia. Il s'adapte, avec plus ou moins de bonne volonté, à un enseignement classique et stéréotypé de l'expression artistique, tout en acquérant une solide formation aux diverses techniques, en commençant par le dessin. Plus tard, en 1981, dans un texte sur l'importance du dessin, il écrit : « La maîtrise du dessin reste la condition indispensable pour former une personnalité artistique. » Ses nombreux dessins sont le miroir permanent de l'évolution de l'artiste et de son œuvre. Quelques uns d'entre eux figurent dans cet album. On devine, dès le début, une recherche de spiritualité qui, plus tard, apparaît clairement dans la série de dessins en noir et blanc réalisés au feutre sur papier. Cette série a été produite à Paris à partir de 1979.

A l'âge de 16 ans, profitant du séjour de notre père au Maroc, Andrey effectue un voyage dans ce pays. Ce voyage lui laissera une empreinte inoubliable, exprimée dès cet âge dans le tableau déjà exceptionnel « La porte de Meknès », et dans de nombreux dessins qui deviendront de magnifiques tableaux figurant plus tard dans ses trois expositions personnelles.

Son diplôme de fin d'études secondaires obtenu en 1966, se pose alors la question de son orientation artistique au sein de l’Institut supérieur d’État des Beaux Arts. Très intéressé et influencé par l'architecture, il choisit la filière de la peinture décorative monumentale, plus particulièrement les méthodes de son intégration à l'architecture. On peut penser que vivre et travailler au sein d'une famille d'architectes n'est pas étranger à ce choix.

A partir de ce moment, nos chemins se séparent, car, déjà architecte, je choisis malgré les difficultés de commencer des études d'urbanisme et de poursuive ma vie professionnelle à Paris. J'ai suivi donc de loin, mais toujours avec beaucoup d’émotion, les premiers succès professionnels de mon frère.

Quelques années plus tard, Andrey écrit dans une présentation sur la peinture murale: « La peinture murale trouve sa place dans l'ensemble de l’œuvre architecturale. La fresque, le sgraphito et le carton sont intimement liés à la conception architecturale. On ne peut percevoir la musique d'un orchestre si on n'entend pas le violon. De même, on ne peut ressentir un ensemble architectural sans la synthèse avec l'art mural. »

En 1973, à la fin de ses études supérieures en Peinture Décorative Monumentale, il obtient également une licence de Professorat d'enseignement artistique supérieur. De cette époque témoignent plusieurs réalisations de décorations murales d'édifices publics : projets pour des maisons de la culture, aménagement d'espaces intérieurs et extérieurs dans des ensembles d’enseignement secondaire et supérieur (fresques, sgraphitos, mosaïques).

En 1976 et en 1977, il enseigne le dessin, la peinture et le modelage à la Faculté d'Architecture au sein de l' Institut Supérieur d'Architecture et de Construction de Sofia. En 1976, Andrey est invité par une radio pour la jeunesse à discuter des thèmes liés à l'humanisme et à l'art. Il évoque le rôle du peintre, comme réceptacle d’émotions qu'il doit transmettre au public. En parallèle avec son travail de peintre et de plasticien, Andrey publie des articles, notamment sur l’œuvre de Picasso, sur des scénographies et des expositions de peintres bulgares d'avant-garde.(1)

En 1977, nous nous retrouvons à Paris, et débute pour lui une période complètement différente, pleine d’enthousiasme et d’embûches. Commence pour lui la préparation d'une exposition personnelle à Paris. Il est pleinement conscient de la difficulté pour un jeune peintre inconnu de se présenter devant un public parisien exigeant. Ses trois grandes expositions et de nombreuses participations à des salons sont couronnées d'une vraie reconnaissance. Il reçut de nombreux

prix et distinctions. En parallèle, il entame de nouvelles études de haut niveau.

Andrey rencontre le peintre Jean Carzou, également graveur, décorateur de théâtre et ami de notre père depuis leurs jeunes années passées ensemble à L’École Spéciale d'Architecture de Paris. Jean Carzou encourage Andrey dans sa recherche picturale et figurative.

Il s’inscrit en 1978 à l’École du Louvre en deux sections d’études : en histoire de la peinture française des origines au 19 ème siècle et en art moderne et tendances contemporaines. Il poursuit ces études pendant deux ans. Plusieurs voyages d'études suivront, dont l'Italie, l'Espagne, et la Suisse. Une première opportunité se présente à lui pour monter une exposition personnelle sur le thème du Maroc, pays invité à la Foire internationale de 1979 à Gand (Belgique). Andrey présente une dizaine de tableaux, dont une partie figure dans cet album, d'autres étant en possession de particuliers en Belgique et Pays Bas, que je n'ai pas réussi à contacter. Il présente sur ces toiles sa vision de cet attachant pays d'Afrique du Nord, montrée à travers une palette expressive et très personnelle.

La même année il vit un événement qui changera non seulement le style de sa peinture, mais aussi le cours de sa carrière d'artiste. Il rencontre Katia Granoff, poétesse, critique d'art et vraie « découvreuse » de jeunes talents. Non conformiste, d'une érudition profonde, elle ne s'intéresse pas à ce qui se vend, mais à ce qu'elle aime. Elle ne laisse pas indifférents ceux qui la connaissent. Plusieurs peintres lui inspirent des poèmes. Katia Granoff possède une prestigieuse galerie de peinture. Chevalier de la légion d’honneur, elle a reçu plusieurs distinctions, dont la médaille d'or des arts et des lettres, ainsi que beaucoup d'autres.

En 1979 et sous son influence, Andrey prépare sa première exposition personnelle dans la Galerie Katia Granoff, place Beauvau à Paris. Une quarantaine de tableaux sont présentés dans lesquels le peintre se tourne vers l'histoire, vers l’ancien avec un certain mysticisme qui lui est propre. Il s'inspire de l'art byzantin qu'il interprète dans des formes modernes, souvent cubiques et toujours expressives. Katia Granoff qualifie d'« inoubliables » ces intérieurs d'églises, de basiliques et ces « Madones » (2). La critique reçoit favorablement ce peintre alors inconnu en France. L’exposition lui ouvre les portes de plusieurs salons et événements artistiques. Une partie de ces tableaux figure dans cet album, d'autres se trouvent dans des collections particulières, la plupart en France, mais aussi en Bulgarie, Espagne, Belgique, Pays Bas et en Suisse. Andrey n'a pas tenu à jour la liste des tableaux vendus ou offerts. Il ne m'a pas été possible pour cette publication d'obtenir la reproduction de l'ensemble de ses œuvres.

En 1980, il expose à la Galerie Laurens, avenue Matignon à Paris, avec trois peintres figuratifs contemporains (Bertaux-Marais, Laffage, Doris-Pol). En 1981, il devient membre de la Société des Artistes Français et en 1982 membre de la Société des Artistes Indépendants. Suivront une série de salons et expositions de groupes, toujours accompagnés de distinctions, de prix et de diplômes. On peut citer entre autres : Grand prix international des sept collines à Rome où il obtient le « Diplôma di merito », mention spéciale dans la catégorie dessin (1980), médaille d'argent des Arts et des Lettres de la Ville Paris (1981), diplôme spécial dans la catégorie figurative (Palais des Papes Avignon, 1982), Croix d'Argent du Mérite culturel et artistique de Paris (1983).

Entre 1981 et 1986, son travail d'artiste s'oriente vers le dessin feutre, crayon, encre de Chine sur papier. Il réalise une série comportant plus de vingt graphismes dans lesquelles on trouve des Sortilèges de Venise, des Danses initiatiques, et un mysticisme de plus en plus mêlé d’angoisse.

En 1981, Andrey décide de reprendre des études théoriques, suspendues le temps de plusieurs expositions importantes, En 1983, il obtient son diplôme d’études approfondies à l'Université de Paris VIII sur la Théorie des Arts et la Méthodologie des arts plastiques.

Il s'oriente vers un travail de thèse de doctorat à l'Université de Paris-Sorbonne en 1984. La recherche porte sur « La décoration de la demeure et la synthèse entre l'architecture et les arts plastiques dans les pays balkaniques (fin du 18ème et première moitié du 19ème siècle) ». Dans le cadre de la préparation de sa thèse, il présente en1984, devant le Conseil scientifique du Département d'Arts plastiques, une conférence au Musée d'Art moderne de la Ville de Paris sur le thème «Arts des fresques et architecture au temps de la Renaissance bulgare». Les membres du Conseil lui demandent la poursuite de ses recherches. Ce travail reste inachevé car, en 1985, les premiers symptômes d'une maladie, qu’ on peut qualifier de dépression, commencent à se faire sentir. Peu à peu, l'envie de peindre s'éloigne de lui, mais il continue le travail de recherche sur sa thèse.

Encouragé par la famille, il décide en 1986 de rentrer en Bulgarie, probablement à la recherche d'une nouvelle inspiration. Malheureusement cet espoir ne se concrétise pas vraiment.Dans un premier temps, il obtient un poste de chercheur à l’ Institut National des monuments historiques. Le travail le passionne, mais pour une courte durée. Quelques rares dessins datent de cette époque.

Plus tard, entre 1990 et 2000, il exerce comme professeur de dessin et modelage dans deux lycées de Sofia. Pour un temps, son état psychologique semble se stabiliser. Malgré les efforts de l'entourage, de la famille et des amis, Andrey s’éloigne progressivement du monde réel, se tourne vers le passé, tout en restant présent pour ses proches.

Comme beaucoup d'exemples dans l’histoire des peintres, il continue à vivre entre deux mondes, le sien, imaginaire, mystique, fantasque, et celui des autres le plus souvent, malheureusement, porteur de médiocrité et d’intolérance. Les dernières années furent difficiles, mais aussi remplies de moments heureux. Il garde son intérêt pour la littérature, la poésie (bulgare et française), et les arts.

Jusqu'à la fin, Andrey a conservé son esprit vif, sa gentillesse envers les autres, tout en gardant une distance protectrice. Dans les dernières années de sa vie, le projet d'une exposition personnelle faisait son chemin. Il nous a quittés trop tôt, de manière injuste et totalement imprévue à un moment où son état physique et psychologique était en nette amélioration.

Cet album a pour objectif de laisser une trace du peintre Andrey Sougarev. Un jour, la jeune génération de peintres et de plasticiens s'intéressera peut-être à son œuvre. Pour la famille et les amis, c'est une manière de garder le souvenir d'Andrey, et pour moi une façon de les remercier de leur aide et de leur présence durant toutes ces années.

Si proche et si lointain, Andrey restera toujours présent dans ma vie.

Nédialka Sougaréva

След кончината на моя брат Андрей Сугарев (наричан Андре Сугар) на 1 август 2016 г. реших да представя част от неговите творби на близките, които го познават, и на всички, които се интересуват от рисуване и стенопис.

Той се възхищаваше на личността и книгите на Жан д’Ормесон и често си записваше от тях по някоя и друга фраза, подобно на тази, която поставих в началото на текста си.

Андрей Сугарев е роден на 10 април 1947 г. в София, в семейство на интелектуалци, дълбоки почитатели на френския език и култура. Баща ни беше архитект – урбанист, убеден хуманист, ерудит с талант не само в професионалната си сфера, но и с интереси към литературата, историята, изящните и сценичните изкуства. Благодарение на 15-годишното си пребиваване в Париж (между 1923 и 1938 година) той ни възпита в дух на взискателност и свободомислие, в разрез с доктрината на комунистическия режим. Андрей наследи от родителите ни – както от майка ни, така и от баща ни, интереса към историята и изкуствата, деликатността и финеса в отношението към околните.

Времето на неговото раждане съвпада с най-черните моменти, които семейството ни бе принудено да преживее, непрестанно заплашвано от комунистическите управници, заобиколено от духовната и морална нищета на новите “господари” на страната, най-вече, когато бе принудено да напусне за дълго семейния дом. Нашите родители проявиха изключителна смелост, за да ни опазят от заобикалящата действителност. Андрей прекара детските си години в атмосфера на тревожност, което би могло да обясни появилото се по-късно заболяване. От детството ни пазя спомен за Андрей като за доста особено дете, изключително независимо и непокорно. В началните класове учителката му беше много недоволна от него, защото в часовете по смятане рисуваше птичките, които виждаше през прозореца. Впрочем той рисуваше постоянно и при всякакви обстоятелства.

На 14 години имаше възможността да изпрати своя рисунка на конкурс за млади художници в Ню Делхи и беше награден за нея. На следващата година изпрати друга рисунка в Коломбо и отново спечели награда, присъждана от ЮНЕСКО. По онова време това беше голямо събитие в напълно затворената ни към външния свят страна.

През 1961 г. Андрей съвсем естествено влезе в Художествената гимназия в София. Така или иначе се пригоди към класическото и стереотипно преподаване на начините на художествено изразяване, като в същото време се постара да придобие солидна подготовка по различните техники, започвайки с рисунката. По-късно, през 1981 г., в един текст за значението на рисунката той пише: „Владеенето на рисунката си остава необходимо условие за оформяне на личността на художника“. Многобройните му рисунки са огледало за развитието му като художник. Някои от тях са включени в този албум. В тях откриваме търсенето, още от самото начало, на духовност, а по-късно то се откроява ясно в серията черно-бели рисунки, направени с флумастер на хартия. Тя бе създадена и показана в Париж през 1983 г.

Възползвайки се от пребиваването на нашия баща в Мароко, на 16 години Андрей посети тази страна. Пътуването остави у него неизличим отпечатък, който той пресъздаде в невероятната още тогава картина Портата на Мекнес, както и в многото рисунки, превърнали се във великолепни картини, показани по-късно в трите му самостоятелни изложби.

След като завърши гимназия през 1966 г., той бе изправен пред решението коя дисциплина да избере в Националната художествена академия. Дълбоко заинтригуван и повлиян от архитектурата, Андрей се насочи към монументалната декоративна стенопис и по-специално към начините тя да бъде прилагана в архитектурата. Очевидно израстването и оформянето му в семейството на архитекти повлия на неговия избор.

От този момент нататък нашите пътища се разделиха, защото аз вече бях архитект и въпреки трудностите избрах да уча градоустройство и да продължа професионалния си живот в Париж. Ето защо следях отдалече, но винаги с голямо вълнение първите творчески успехи на брат ми.

Няколко години по-късно, в едно представяне на стенописта, Андрей пише: „Стенописта има своето място в цялостното архитектурно произведение. Фреската, сграфитото и скицата са тясно свързани с архитектурната концепция. Изпълнението на един оркестър не звучи завършено, ако в него не се чуват цигулките. По същия начин даден архитектурен ансамбъл не може да бъде усетен като цяло без синтеза със стенописното изкуство.“

През 1973 г. след завършването на висшето си образование в специалност „Монументална декоративна стенопис“ той получи и диплом за преподавател по рисуване в гимназии и висши учебни заведения. За този период свидетелстват множество стенни украси на обществени сгради: проекти за културни домове, устройство на вътрешни и външни пространства в комплекси от сгради за гимназиално и висше образование (фрески, сграфити, мозайки). Малък брой от тях са включени в този албум.

През 1976 и 1977 г. преподава рисуване, изобразително изкуство и моделиране във факултета по архитектура във Висшия институт по архитектура и строителство в София. През 1976 г. Андрей бе поканен от младежката програма на Националното радио да говори по теми, свързани с хуманизма и изкуството. В разговора той изтъква ролята на художника като приемник на емоции, които трябва да предаде на публиката. Успоредно с работата си на художник и пластик той пише и публикува статии – върху творчеството на Пикасо, за сценографии и изложби на български авангардни художници.1

През 1977 г. ние се събрахме в Париж и за него започна съвсем различен период, изпълнен с ентусиазъм и предизвикателства. Той се зае с подготовката на собствена изложба в Париж, като напълно съзнаваше колко е трудно за един млад неизвестен художник да се представи пред взискателната парижка публика. Трите му големи изложби и множеството участия в салони се увенчаха с истинско признание. Той получи много награди и отличия. Едновременно с това започна да следва ново висше образование.

Андрей срещна художника Жан Карзу – гравьор, сценограф и приятел на нашия баща от младите им години, прекарани заедно в Специалното висше училище по архитектура в Париж. Жан Карзу окуражи Андрей да продължи търсенията си в живописта и фигуративното изкуство.

През 1978 г. той се записа в Училището на Лувъра в две специалности: История на френската живопис от появяването й до ХIХ век и Модерно изкуство и съвременни тенденции. Обучението му продължи две години.

Последваха образователни пътувания в Италия, Испания и Швейцария.

По това време пред него се откри и първата възможност да направи самостоятелна изложба на тема Мароко, страна – гост на Международния панаир в Гент (Белгия) през 1979 г. На тази изложба Андрей представи десетина картини, част от които са включени в настоящия албум; други са собственост на частни колекции в Белгия и Холандия, с които не успях да се свържа.

В картините си той показва своето усещане за тази привлекателна северноафриканска страна, изобразено с експресивна и много лична палитра.

През същата години му се случи нещо, което промени не само стила му на рисуване, но и цялостната посока на творческото му развитие като художник. Това бе срещата с Катя Граноф, поетеса, изкуствовед и истинска откривателка на млади таланти. Неконформистка с огромна ерудиция, тя не се интересуваше от онова, което се продава, а от творбите, които ѝ харесваха. Не оставаше безразлична към онези, които я познаваха. Много художници я вдъхновяваха да пише стихотворения.

Катя Граноф притежава престижна художествена галерия. Кавалер е на Ордена на Почетния легион, носител е на много отличия, сред които Златния медал за изкуство и литература.

Под нейно влияние през 1979 г. Андрей подготви първата си самостоятелна изложба в Галерия Катя Граноф, на площад „Бово“ в Париж. В нея бяха представени около четиридесет картини, в които художникът е черпил теми от историята и древността, проявявайки характерния си мистицизъм. Вдъхновяваше се от византийското изкуство, което интерпретираше в модерни форми, често кубични и неизменно експресивни. Катя Граноф определи като незабравими неговите интериори на църкви и базилики, както и неговите Богородици.2 Критиката прие положително художника, който тогава беше непознат във Франция. Изложбата му отвори вратите на много салони и художествени прояви. Част от тези картини са показани в албума, други се намират в частни колекции, повечето във Франция, но също и в България, Испания, Белгия, Холандия и Швейцария. Андрей не поддържаше старателно списъка с продадени и подарени картини. Оказа се невъзможно да получа за този албум репродукции на всичките му творби.

През 1980 г. той излага свои творби в Галерия Лоран, на авеню „Матиньон“ в Париж, заедно с трима други съвременни художници фигуративисти (Берто-Маре, Лафаж и Дорис Пол).

През 1981 г. стана член на Сдружението на френските художници, а през 1982 г. и на Дружеството на независимите художници. Последваха редица участия в салони и общи изложби, винаги съпроводени с отличия, награди и дипломи.

Бих искала да посоча някои от тях: Голямата международна награда на изложбата Седемте хълма на Рим, където получи Диплома за заслуги, специално отличие в категория рисунка (1980 г.); сребърен медал за Изкуство и литература на град Париж (1981 г.), специална диплома в категория Фигуративно изкуство (Дворец на папите в Авиньон, 1982 г.), Сребърен кръст на Париж за културни и художествени заслуги (1983 г.)

В периода 1981–1986 г. търсенията му на художник се насочват към рисунки с флумастер, молив и туш върху хартия. Създава серия от над двадесет графики, сред които са Видения от Венеция и Ритуални танци. От всички тях все повече започва да лъха мистицизъм, примесен с тревожност.

През 1981 г. Андрей решава да се върне към теоретичните си занимания, временно прекъснати заради множеството важни изложби. През 1983 г. получава дипломата си за Специализация и усъвършенстване на дисциплините Теория на изкуството и Методология на пластичните изкуства от Университета Париж VIII.

През 1984 г. се насочва към докторат в Сорбоната. Изследването му е на тема „Украсата на дома и синтезата между архитектурата и пластичните изкуства в балканските страни (краят на ХVIII и първата половина на ХIХ в.)“.

Докато подготвя докторския си труд, през 1984 г. изнася пред Научния съвет на Департамента по пластични изкуства в Музея за модерно изкуство в Париж лекция на тема „Изкуството на фреската и архитектурата в периода на Българското възраждане“. Членовете на Съвета го приканиха да продължи изследванията си.

Трудът му обаче остана незавършен, защото през 1985 г. се появиха първите симптоми на заболяване, което би могло да бъде определено като депресия. Желанието да рисува постепенно го напускаше, но той продължи изследователската работа, свързана с докторантурата му.

Подкрепян от семейството, през 1986 г. Андрей реши да се завърне в България, вероятно за да търси ново вдъхновение. За жалост, тази надежда не доби реални очертания.

В началото постъпи на научна работа в Националния институт за паметниците на културата. Тя го завладя, но за кратко. В този период рисуваше малко.

По-късно, между 1990 и 2000 г., работи като преподавател по рисуване и моделиране в две софийски гимназии. Психическото му състояние сякаш се стабилизира за известно време.

Въпреки усилията на близките, роднините и приятелите Андрей постепенно се откъсваше от реалния свят и се потапяше в миналото, макар и да оставаше сред своите близки.

Подобно на много примери от живота на различни художници, той продължи да живее между два свята: своя – въображаем, мистичен и странен, и този на другите – за жалост, белязан от посредственост и нетолерантност.

Последните години бяха трудни, но и озарени от щастливи моменти. Андрей съхрани интереса си към литературата, поезията (българската и френската) и изкуството.

До самия край запази будния си дух и доброто си отношение към другите, като в същото време отстояваше личното си пространство. В последните години отново се раждаше идеята за самостоятелна изложба.

Той ни напусна прекалено рано, по несправедлив и съвършено неочакван начин, в момент, когато физическото и психическото му състояние беше започнало чувствително да се подобрява.

Настоящият албум си поставя за цел да остави следа за художника Андрей Сугарев. Един ден младото поколение художници и скулптори навярно ще прояви интерес към неговото творчество.

За семейството и приятелите това е начин да съхраним паметта за Андрей, а за мен – да им благодаря за тяхната помощ и присъствие до нас през всичките тези години.

Така близък и толкова далечен, Андрей ще остане неизличимо в моя живот.

Недялка Сугарева